Днес си отглеждам тъгата.
Голяма и синя.
Да ме боли от всичко,
в което вече не вярвам!
Да ме преследва всеки
пропуснат шанс за усмивка.

Днес си отглеждам болките.
Невидимки.
Уж преглътнати, а на склад
в претръпналото ми сърце.
Всичките ги изваждам на куп
да не ме отболяват!

Днес си хвърлям надеждите
след някой влак.
Да пътуват натам, където
никога няма да стигна.
Да отведат надалече малката в мен -
нощем плаче, не мога да мигна!

И си оставям мечтите.
Последен пристан.
Вече стават по-земни,
неизпълними.
Някой ден може би Пловдив да видя.
У дома да е винаги там, където отивам.

Но не вярвам в приказки вече.
Не вярвам...