ПРОЩЪПУЛНИК

Идолите рухват отведнъж -
сгромолясват се от небесата
като кофа непотребен дъжд,
в който Господ си е мил краката.

Рият с пръсти слънчевата прах,
беззащитни като пеленаче.
Аз един от тях за миг видях -
идолът се учеше да плаче.

Беше сгърчен, сам, обикновен,
търсеше човешките си думи,
осъзнал, че идва онзи ден,
в който ставаш все по-малко умен.

Онзи ден с болезнени врабци,
сгушени в болезнени дървета,
сякаш просячета сред дворци,
със душици, втренчени в небето.

Идолът, загубил своя сан,
тихо схваща, че е простосмъртен.
И в пиедестала прикован
своите пети железни кърти.

И се люшва, и прохожда с вик,
с кървави следи реди пътека -
послесловът на един велик,
аленият пролог на човека.

© Мая Дългъчева, 2003
© Издателство LiterNet, 07. 07. 2003
=============================
Първо издание, електронно.