Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книжарница Книгосвят  Книжарница Книгосвят: нови книги  Книжарница Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАГОВОРИТЕ НА "МАГИСТЪР ПРЕСИАН БЪЛГАРИНА"

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

Времето и превратностите на българската историческа съдба са казали тежката си дума, оставяйки извънредно малко свидетелства за някои бележити личности от нашето средновековие. Такъв е случаят с княз Пресиан II, синът на Иван Владислав (1015-1018). Благодарение на открития преди две десетилетия и публикуван през 1983 г. негов надгробен надпис в днешния град Михаловце (Словакия), разбираме, че фактически последният владетел на Първото българско царство е бил именно Пресиан. Най-малкото, той бил смятан за такъв поне от най-непримиримите в борбата с византийското завоевание тогавашни българи. Титлата "княз", носена през февруари-август 1018 г. "Пресиан Българина" (така винаги го нарича византийският хронист Скилица), през XI в. била равностойна на западноевропейската "крал", най-общо казано - на "владетел". Така е смятал и Василий II Българоубиец (976-1025) по време на своята триумфална победа над Първото българско царство. С оглед на възприетата условна "номерация" на нашите средновековни владетели наследникът на Иван Владислав трябва да бъде наричан Пресиан II, както и да заеме полагащото му се място във владетелския списък от български ханове, князе и царе.

Пресиан II бил най-големият от синовете (Пресиан, Алусиан, Арон, Траян, Радомир и Климент) на българския "самодържец" Иван Владислав и бил роден през 6505 г. от т.нар. Сътворение на света (996/997 от Р.Хр.). Той се появява на "сцената" едва през 1018 г., след смъртта на своя баща пред стените на Драч. Иначе още през 1015 г. при възцаряването на Иван Владислав Пресиан бил обявен за престолонаследник (канартикин), което му осигурявало високо място в държавно-административната и военната йерархия. През февруари 1018 г., когато Иван Владислав паднал убит край стените на Драч, българското общество се оказало неподготвено да понесе този пореден "шоков" удар. В по-голямата си част болярите поели унизителния път на капитуланството. В тази посока влияели не само егоцентричните мотиви за запазване на имоти, власт, живот и т.н., но и (при това явно много повече!) натрупаните в продължение на близо половин век, най-вече през последните две десетилетия психологическо напрежение, умора, отчаяние, неверие в собствените сили... Линията на капитулация пред страшния Българоубиец била поддържана от самата царица Мария, вдовицата на Иван Владислав и майка на Пресиан, от патриарх Давид, ичиргу-боила Богдан, най-видните столични и провинциални боляри и военачалници, вкл. такива непримирими доскоро бойци като знаменития Кракра от Перник и Драгомъж от Струмица. Малцина били онези значими личности, които продължавали да отстояват българската независимост. Сред тях се открояват воеводите Ивац (може би роднина на династията?), Николица и "Сермон" (вероятно не име, а прозвище по названието на града Срем), както и престолонаследникът Пресиан заедно с двамата си по-малки братя Алусиан и Арон.

И така, през пролетта на 1018 г. "партията на капитулацията" надделяла, а Василий II безпрепятствено влязъл в тогавашната българска столица Охрид. Заедно с Охрид капитулирали и другите по-големи крепости - Битоля, Струмица, Перник, Скопие, Призрен (в дн. Косово) и много други. Огнищата на съпротивата се ограничили в периферията на държавата - например в днешните албански планини, където действали Пресиан, Ивац и Николица, както и в далечните дунавски земи около Белград (дн. сръбска столица) и Срем (дн. Сремска Митровица). Съпротивата в планините на днешна Албания обаче била разпокъсана - Ивац се укрепил в царската резиденция Копринища, Николица действал може би около днешния Елбасан, докато Пресиан, братята му и верните им войски били принудени да се оттеглят в планината Томор. Тук непокорните принцове оказвали противодействие на ромеите до август 1018 г., но поради пълното затваряне на "изходите на планината" най-накрая трябвало да се предадат.

Колкото и да е лаконичен разказът на Йоан Скилица, не е трудно да се проумее, че задача № 1 за Василий II през лятото на 1018 г. била най-вече обезвреждането на Пресиан II. За блокирането на Томор били хвърлени почти всички ромейски части. Предаването на Пресиан имало смисъл на втора и окончателна капитулация на българите, вече от името на техния последен владетел, което личи и от един подценен от изследователите наглед "дребен", но важен детайл в текста на Скилица. Съвсем лаконично хронистът отбелязва, че край Девол Василий II "...издигнал висока трибуна (грц. "виматос"), на която приел Прусиан с братята му, когато пристигнали, като ги успокои с праведни и човеколюбиви думи." Именно от тази "висока трибуна" Пресиан II получил титлата "магистър" (същата, с която през 971 г. Йоан Цимисхи удостоил детронирания цар Борис II!), а Алусиан и Арон - "патриций". Така бил спазен старият римски обичай важни политически актове да се извършват върху специално устроена трибуна, увенчана с военна шатра. Сведения за подобни "трибуни" има и в историята на българо-византийските отношения - например при провъзгласяването на Тервел за кесар в Константинопол през 705 г., при срещата между цар Симеон Велики и Роман Лакапин на 9 септември 923 г. и др. Според археолога П. Георгиев такава "трибуна" имало и в Плиска като взаимстване на византийския обичай от българските ханове. Още нещо, Скилица не говори за подобна "трибуна" (т.е. и за древния военен церемониал!) в Охрид - напротив това станало в императорския лагер край Девол, където Василий II спазил традицията напълно, вкл. държал реч към пленения български владетел Пресиан II и неговите двама братя. Те според изконната [пра]българска йерархия били съответно канартикин (Алусиан) и боила-таркан (Арон). С други думи, този акт за Василий II вече не само "де юре", но и фактически представлявал краят на "българското въстание" (официалната византийска позиция за събитията след 976 г.!) и на самата българската държава!

Каква е съдбата на Пресиан II по-нататък? Знаем, че той е "украсявал" триумфите на Василий II в Атина и Цариград. Това символично е пресъздадено в известната миниатюра от т.нар. "Венециански псалтир" на Василий II, където именно Пресиан, облечен в царски дрехи, е под копието на победителя Василий. Колко време Пресиан е живял в Цариград, остава неизвестно. Навярно, поне докато България е била обект на незавършили все още действия по въдворяването на византийската администация, гарнизони и т.н., бившият владетел и близките му са продължавали да бъдат под специален надзор. Достатъчно е да припомним колко бързо са реагирали византийските "специални служби" през 1040 г. при внезапното бягство на Алусиан (вж. очерка за него и Петър Делян в тази книга). През 1018-1019 г., а може би и в продължение на поне още няколко години, мерките за сигурност спрямо членовете на българската династия са оставали по-строги. Същевременно императорът полагал усилия за ангажирането им в полза на държавата, за което свидетелстват високите титли и служби, раздавани щедро на българската аристокрация още в хода на завоеванието. С течение на времето синовете на Иван Владислав получили възможност за сериозна кариера във византийската армия и администрация. Те обаче винаги били изпращани на високи служби във византийския "Изток" (Мала Азия, Армения, Грузия, Месопотамия), колкото е възможно по-далече от българските земи. Именно в тези отдалечени византийски провинции действали като управители и висши военни Алусиан и неговите синове (Василий и Самуил), Траян, Радомир и други представители на царския род. Най-известен от всички без съмнение е Арон, един от най-способните византийски военачалници през XI в.

Началото на тази практика е поставено със самия Пресиан, назначен за стратег на важната малоазийска провинция Вукеларион, в чиято територия е бил и големият град Анкира (Ангора, дн. турска столица Анкара). Византийските областни управители били в системата на своеобразна ранг-листа, а стратегът на Вукеларион бил сред най-високопоставените и щедро заплатени сановници с годишен доход от 30 литри злато (2160 златни номизми).

Около 1026 г. "магистър Пресиан Българина" участвал в един не съвсем ясен като подробности заговор против бездарния и непопулярен император Константин VIII (1025-1028), брат, дългогодишен съвладетел и пряк наследник на Василий II Българоубиеца. Информацията за това събитие е твърде бедна и объркана. Скилица представя нещата като персонален конфликт между Пресиан и видния ромейски аристократ Василий Склир, при който двамата дори влезли в "битка" (грц. "махи"). Става дума наистина за сражение, а не за "дуел" или нещо подобно... Във Византия, където политическата система се е отличавала силно от онази в съвременната й Западна Европа, такива конфликти са свързани с използването на редовни войски, поради което са третирани като престъпление срещу императора и държавата. Константин VIII окачествил случилото се като "безсрамие" и посегателство към върховната власт. Пресиан бил заточен на о-в Плата, а Склир - на Оксия, и двата от групата на Принцовите острови в Мраморно море. Не след дълго Василий Склир бил ослепен. Хронистът продължава, че и Пресиан можел да има същата участ, но неизвестно защо и как "се оттървал". Византийският благородник Роман Куркуас (зет на Пресиан, женен за неизвестна по име негова сестра) бил ослепен. Същото жестоко наказание било приложено към Глава (представител на знатна византийска фамилия с далечни българо-славянски корени), бившият охридски ичиргу-боил Богдан и Гудел (оново българин). Монахът Захарий, близък на Пресиан, бил наказан с отрязване на езика.

Очевидно ставало дума за сериозен антиправителствен заговор, в който били замесени редица видни личности. След първите превантивни мерки (заточението на Пресиан и Василий Склир) властите провели разследване, което разкрило намеренията на бившия български владетел и съперника му, произхождащ от известната с враждебноста си към Василий II и Константин VIII малоазийска фамилия Склир. Конфликтът между двамата вероятно бил за водачеството на заговора, т.е. за самата императорска корона! Ослепяването на Пресиановите приближени показва ясно, че обвинението било категорично - държавна измяна. Прави впечатление, че Богдан, независимо от поведението си спрямо Пресиан през 1018 г., продължавал да бъде своего рода "ичиргу" ("вътрешен") болярин на вече бившия български владетел. Така откриваме още едно свидетелство за силните прабългарски традиции сред болярския елит в епохата на цар Самуил. Пресиан избегнал тежката участ на другите заподозрени - навярно проявил твърдост при разпитите, изобретателност в оправданията и т.н., но по-мекото отношение към него било свързано и с обстоятелството, че Пресиан II фактически е бил най-знатният българин на своето време; че е олицетворявал "покорството" на България под "ромейския ярем". Константин VIII не можел да третира такъв човек като "обикновен" знатен изменник! Нека не забравяме, че от покоряването на България били изминали едва седем-осем години! Дори и след още петнайсет години, когато се появявил Петър Делян, българите продължавали да не приемат "ромейския ярем" и разтърсили империята с най-голямото по мащаби въстание във византийската история през XI-XII в.

Вторият заговор, в който Пресиан бил главното действащо лице, обикновено се отнася към 1029 г. Негова цел било свалянето на наскоро възцарилия се Роман III Аргир (1028-1034), заел престола благодарение на брака си със Зоя, дъщеря на Константин VIII. Зоя и по-малката й сестра Теодора символизирали легитимността на короната, бидейки единствените наследнички на знаменитата византийска "Македонска династия". Бракът и коронацията на Роман, бивш епарх (градоначалник) на Константинопол, във вътрешен план представлява своеобразна победа на т.нар. "цивилна партия", т.е. на столичната бюрократична вършушка. Опозиционните среди от т.нар. "военна аристокрация" не останали безучастни, като подкрепяли "алтернативната" Теодора. Само през краткото царуване на Роман III "военните" извършили четири опита за преврат, първият от които е именно ръководеният от Пресиан II.

Някои обстоятелства ни карат да приемем, че този заговор бил оранизиран не през 1029, а вероятно през следващата 1030 г. Злополучният поход на Роман Аргир против арабите от Алепо (Сирия) през 1030 г. е познат от византийските хроники, в чиито кратки разкази името на Пресиан не се споменава. Кампанията приключила с почти пълна катастрофа. Вината за нея изцяло принадлежала на бездарния император, обхванат от мания за величие и виждащ в свое лице нов римски император от ранга на Траян... Арабският летописец Камдлин Халеби съобщава следното: "И били с Роман [Аргир]: царят на българите, [както] и печенезите, франките, русите, абхазците, грузинците, арменците..."

Стратегическото положение на Вукеларион, както и наличието на много депортирани групи от българско население и първокласни български военни части във византийските източни провинции предполагат участието на Пресиан в тази кампания. Роман Аргир и съветниците му едва ли биха пропуснали възможността да използват неговото влияние и авторитет сред българите, поставени от арабския хронист на първо място сред неромейските контингенти във византийската армия. Още нещо, именно провалът на Роман Аргир създал по-добри условия за замисления от Пресиан нов заговор, който бил много по-опасен от онзи през 1026 г.

Вторият заговор на Пресиан е изключително интересен, но за съжаление информацията за този не съвсем обичаен политически проект е оскъдна. Все пак е ясно, че планът на заговорниците предвиждал брак на Пресиан с принцесата Теодора, която дала съгласието си. В него били привлечени и хора от висшите дворцови среди, което било сторено от бившата българска царица Мария. За разлика от 1018 г., сега властната майка подкрепяла замислите на своя най-голям син. Положението на първа дворцова дама ("патриция зости") позволявало на Мария да осъщестява връзката между опозиционните военни, Теодора и недоволните в самия дворец. Заговорът обаче бил бързо разкрит, което на свой ред показва, че и обвиненията срещу Пресиан този път били много по-солидни. Магистърът явно не е могъл да направи нищо срещу неоспоримите доказателства, веднага бил арестуван и поставен под арест в столичния манастир "Св. Мануил" - обител, която била "специализирана" за подобен род случаи... Там най-често били задържани и насилствено замонашвани свалени императори, претенденти за престола, членове на техните семейства и т.н. По възможно най-бързата процедура Пресиан бил съден за измяна и ослепен. По-късно той уж доброволно приел монашеството, което в такива случаи винаги е ставало с принуда. Годината, посочена от хрониста Йоан Скилица, е 6539 от "Сътворението на света", т.е. септемврийската 1030-1031 от Р. Хр. Това събитие било смятано за твърде важно, поради което става сюжет на две миниатюри в т.нар. Мадридски илюстрован ръкопис на хрониката на Скилица. Първата миниатюра представя и ексцарицата Мария, която веднага била отстранена от двореца и също заставена да стане монахиня. Изпратили я не в някоя столична обител, а в Мантилейския манастир в темата Вукеларион. Дали това не е свързано с някакво разследване в самата провинция, която доскоро била ръководена от Пресиан? Такава възможност не бива да се изключва, защото малко по-късно Мария била преместена в друг манастир още по-далече в Мала Азия, където завършила живота си.

Принцеса Теодора, която също била уличена в съучастие, разбира се нямала такава тежка съдба. Тя била отстранена временно от двореца, но по-късно възстановила позициите си, за което е съдействала и намаляващата с течение на годините популярност на Зоя. Във всеки случай обаче връзките на Теодора с членовете на българската царска фамилия останали достатъчно добри. Години по-късно, когато Теодора управлявала империята самостоятелно (1055-1056 г.), тя в една или друга степен толерирала Пресиановите близки, напр. брат му Арон. Когато Арон бил несправедливо обвиняван от свои колеги за един неуспех срещу селджукските турци, той не само не бил наказан, но получил повишение като стратег на Иверия (Грузия). В своя известен надпис от древната арменска столица Ани, тогава административен център на обединените в една провинция части от Грузия и Армения, магистър Арон Българина, подобно на своя далечен предшественик хан Маламир (831-836), съобщава за построен от него водопровод. Този интересен надпис, поставен именно през 1055 или 1056 г., има известни сходства със строителните надписи от прабългарската (езическата) епоха на Първото царство. В него Арон изпъква като горд човек и отговорен държавен функционер, който не пропуска да подчертае близостта си с "нашата самодържавна и багренородна императрица" Теодора. От друга страна, виждаме, че Теодора е дала на Арон титлата "магистър", носена преди това от братята му Пресиан (от 1018 г.) и Алусиан (от 1041 г.), давана не само на най-знатните ромеи, но и на покорени чужди владетели. Пак при Теодора главнокомандващ ("доместик") на византийските войски в "Изтока" бил Исак Комнин, зет на Пресиан и братята му, женен за най-голямата им сестра Екатерина, малко по-късно - византийски император (1057-1059).

Двата заговора на "магистър Пресиан Българина" са коментирани бегло в специализираната литература. Това се дължи както на недооценвянето им като политически феномен, така и на малкото сведения, при това в един-единствен исторически извор - "Хрониката" на Йоан Скилица. Влияние е оказало и отъствието на дори най-общо споменаване за Пресиан в "Хронографията" на Михаил Псел - основният автор, разказващ за дворцовите борби в империята през XI в. Псел обаче сам изтъква краткостта на разказа си за времето на Василий II, Константин VIII и Роман III Аргир, когато е бил съвсем млад и извън "голямата политика". От друга страна, когато Псел е писал своя историко-мемоарен труд, след десетките заговори, метежи на военни части, убийства, ослепявания, заточения на фона на интригантския дух във византийския двор през втората половина на столетието, случаят с Пресиан отдавна не е изглеждал нещо толкова уникално и закономерно е избледнял.

От страна на съвременната историография на Пресиановите заговори най-много внимание отделя В. Златарски: "Дали Пресиан, изстъпвайки като кандидат за византийския престол, се е въодушевявал от мисълта, че той по тоя начин би могъл да върне свободата на своя народ и отечество, ние не знаем; но все пак считаме за нужно да изтъкнем това обстоятелство, че, ако чувството на отечествения дълг е живеело още в него, то той би потърсил опора не в придворните интриги на Византия, а в самия български народ, който би му дал и сила, и възможност с успех да изпълни своя дълг. Напротив, Пресиан загинал, без да се погрижи за подобрение положението на недавно поробената България..."

Тази оценка не може да бъде възприемана като прецизна, още по-малко като справедлива. В нея има много от либералното (дори донякъде "народническото") мислене от края на XIX - началото на XX в., за да подхожда на византийския и българския XI в. Замислите на Пресиан и неговата майка, бившата царица Мария, могат да се разглеждат единствено във връзка с българската и византийската политическа мисъл от тяхната собствена епоха. Разбира се, преки доказателства, че по този начин Пресиан се е стремял да постави Византия, "световната империя на Новия Рим", под властта на българите отсъстват. Пресиан обаче не е бил просто българин на византийска служба, човек, правещ кариера поради благоволението на византийските си господари и пр., а син на българския самодържец Иван Владислав. Няколко години той бил канартикин (престолонаследник) на България, а за няколко месеца, признат или не от цялото общество, български владетел! От друга страна, именно Пресиан II бил последният за момента (теоретично продължаващ да е такъв в очите на хиляди българи, както било например с цар Борис II и Роман през 971-978 г.) владетел на българите! Без съмнение Пресиан, роден в идейната и мисловна среда на една видна аристократична фамилия (тази на "Комитопулите"!), носещ името на един велик български хан и т.н., и т.н., е бил възпитаван и обучаван да бъде български владетел. Не е възможно такъв човек да не познавал историята на своята страна и народ, на своите бележити предци. Естествено е той да бил "откърмен" с идеите на Първото българско царство. Той без съмнение познавал върховете на българската държавнополитическа идеология, вкл. блестящите идеи на "василевса на българите и ромеите" Симеон Велики. С други думи, не само е примамливо, но е и логично в замислите на Пресиан и ексцарицата Мария да видим един своеобразен, съзвучен с тогавашните представи, смел и донякъде авантюристичен опит за триумф на българите над Византия; за победа над империята-победителка с помощта на собствените й оръжия! Просто нямаме основания да подценяваме дълбочината и силата на средновековната ни държавно-политическа идеология, изграждана векове наред в противоборство с византийския ойкуменизъм (теорията за "световното господство" на Римската империя) и "империализъм".

Още нещо, бидейки напълно легитимен притежател на българския престол, теоретичен "господар" от патримониална гледна точка на огромна част от земите на империята (наскоро завладяната България), "Божи помазаник" по силата на родовата традиция и харизматичността на българската царска институция, Пресиан II вероятно се чувствал много по-достоен за върховната власт над империята, отколкото можем да си представим въз основа на простите факти. Та нали в България (за разлика от Византия!) винаги се държало владетелят да бъде от "царския род", както изрично поясняват за своите византийски читатели Скилица и Псел! В самия Константинопол признавали българският царски род за "ненадминат по своята знатност" - отново по думите на такъв забележителен интелектуалец и царедворец като Михаил Псел. В крайна сметка, когато Пресиановата сестра Екатерина станала византийска императрица, това поне донякъде било схващано като династичен брак. В този смисъл през 1030 г. Пресиан II сигурно се е самопреценявал като далеч по достоен за императорската корона от един знатен ромей, но все пак висш държавен чиновник, какъвто е бил Роман Аргир. Въобще един такъв брачен съюз между българската (Крумовата) и византийската (Македонската) династия би бил интересно явление с оглед на идеята за т.нар. българо-византийска империя. Така или иначе, грохотът на идеите на великия цар Симеон не бил заглъхнал. Един български княз (както и неговата майка, бившият ичиргу-боил и други знатни българи) сметнали, че империята може да бъде завладяна и "отвътре", като по този начин не само да освободят народа си "отгоре", но и да продължат политическата стратегия, начертана още от хан Крум (царският прародител "Мокрос"/"Кромос" по думите на Анна Комнина) и мотивирана в християнско-универсалистски дух от великия цар Симеон.

Напоследък на вниманието на специалистите беше представен един отдавна публикуван, но едва днес интерпретиран печат на Пресиан II. Руският учен Б. Панченко е разчел навремето надписа върху него като "Лука Прасиан". Ако такава личност наистина е съществувала, може да става дума за наследник на българския княз. В. Шандровская оспори това разчитане, като призна само личното име "Пресиан". Според Ив. Йорданов е възможно да става дума за "печат на манастира на Прасиан", което да се свърже с Иван-Владиславовия син. Четенето "ПРАСIAN" е не само безспорно, но и сравнително вярно отразява автентичното име "Пресиан" - така, както се произнасяло по-често то през X-XI в., а именно "Прясиан" съобразно колебанието на т.нар. "ятова гласна" в българския език през същата епоха. Излиза, че печатът е "на манастира на Пресиан". Съвсем наскоро Ал. Пейков въведе в научен оборот друг малък печат (сфрагида), където ясно се чете името "Пресиан". Този непубликуван екземпляр е изключително интересен и може би ще коригира горните версии. Бих отбелязал още, че върху печата като покровител на Пресиан е представен св. Георги Победоносец. Това надали е случайно, тъй като има известни основания да се мисли, че именно светецът-"Победоносец" бил смятан за покровител на българската Крумово-Самуилова династия.

Неизвестно кога след събитията през 1030-1031 г. Пресиан II успял да избяга от Византия и се установил в Унгария. Как е станало това, е пълна загадка, но откритият преди двадесетина години Пресианов надгробен надпис от гр. Михаловце (в източната част на днешна Словакия) свидетелства, че знатният българин е живял и починал тук през 1060/1061 г. Очевидно унгарското кралство нямало нищо против да има "под ръка" един, макар и теоретичен владетел на покорената от ромеите България, когото да използва при евентуален конфликт с империята. Такава възможност обаче не се открила, а Пресиан II починал и намерил покой в съседните на тогавашна поробена България унгарски земи. Така завършил бурният и трагичен живот на един от големите (без преувеличение!) българи на единадесетото столетие, българският благородник, който и в планината Томор, и в Мала Азия, и в унгарското си изгнание си оставал "Пресиан Българина" - живото олицетворение на идеята за Българското царство за тогавашните българи.

 

 

© Пламен Павлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.
















Партньори