Петя Караколева

web

Косата й била зелена с бяла точица на върха на всеки косъм и отдалече главата й приличала на захаросан ментов бонбон. Иначе Амира с нищо не се отличавала от другите седемгодишни момиченца. И все пак се отличавала - всяка играчка, когато я докоснела с ръка, оживявала.

Така се случило и с плюшената козичка, която някой изгубил или захвърлил в къпиновия храст. Лошото било, че преди да я изгуби или захвърли, откъснал едното й краче. И когато Амира я докоснала, козичката изврещяла и се опитала да ходи, но непрекъснато падала. Защото, който е свикнал на четири крака, много трудно се научава да ходи на три.

Цяла седмица Амира се занимавала само с нея. Дори ушила плюшено краче, обаче то не оживяло от докосването й, а как да сложиш плюшено краче на жива козичка? Амира била тъжна. От сутрин до вечер седяла на двора и я гледала как куца, пада и никак не може да върви.

И ето че дошъл сънят. Сънят бил голям и зелен. В горния край греело зелено слънце, а в долния зеленокосата Амира тичала заедно с козичката, която имала четири крака.

На сутринта Амира се събудила и никъде не намерила козичката. Нито на двора, нито на улицата, нито дори в къпиновия храст. И изведнъж се сетила, че сигурно е останала в хубавия сън, където имала четири крака и можела да тича.

© Петя Караколева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.11.2005, № 11 (72)