ЕДИН ПРИЯТЕЛСКИ ЖЕСТ
(Нови данни за спомена за Христо Ботев сред българите от Задунаевка)

Елена Налбантова

web

В съзнанието на следващите поколения образът на Ботев най-малко от всичко се свързва с трогателни жестове или демонстрация на спонтанни приятелски чувства. Наистина в най-голяма степен традиционната представа за него се гради не толкова от съхраненото в спомените на неговите приятели, а върху внушаваното от поезията му и върху монументализираното знание за неговата смърт “там на Балкана”. В духа на една културно-историческа традиция, наложила се в българското литературознание в десетилетията след Освобождението, когато именно се осъществява и първото по-цялостно закрепване на представата и за човека, и за поета Ботев (и тук особено показателен е характерът на първата книга, разказваща по един неподражаемо митологизиращ начин и за двете - “Христо Ботьов. Опит за биография” от Захари Стоянов), и в масовото съзнание, и в литературната история поетът и героят на неговата лирика започват да се мислят като взаимозаменяеми реалии. Що се отнася до темата за приятелството и до образа на приятеля-другар, интерпретацията на тази проблематика традиционно се свързва с тезиса за “диалогичността” на Ботевата поезия, демонстрирана дори в титулите, особено на ранните му творби. За следващите поколения и читатели, и интерпретатори тези творби разполагат не само образа на лирическия говорител, но и този на автора Ботев в териториите на саможертвата и съзнателния избор на дружба, осмислена единствено като работа за политическото освобождение на своя народ. Като знаем, че при възприемането на Ботев вероятно в най-голяма степен в историята на българската литература работи представата за непосредствена връзка между художествен и биографичен текст, наистина са не много свидетелствата за “непиедесталния” Ботев лик. Разбира се - макар и крайно скъпернически - в спомените на съвременниците, а и в неговата кореспонденция се е съхранила и памет за човека Ботев, но както и да ги изброяваме, знанието ни за тези интимни страни на характера му са крайно оскъдни.

Ето защо всеки - макар и най-дребен - подобен жест е любопитен.

В настоящото съобщение ще предложа на читателя едно непознато досега твърдение за поддържана през целия му съзнателен живот дружба на Ботев с един от приятелите му от времето на неговото първо учителстване - това в бесарабското българско село Задунаевка.

На престоя на Ботев в Задунаевка се спират всичките му биографи, като се почне още от Захари Стоянов. Опит за оповестяване на нови подробности направи преди време акад. Ив. Радев в статията си “Още веднъж за Ботев и Задунаевка” (1998). Както пише авторът на тази статия, “свидетелствата за живота ... на Христо Ботев за времето, прекарано ... в Задунаевка ..., са оскъдни... Едва ли ще излязат наяве нови документи... Ето защо, от значение са и най-малките подробности, които предлагат архивите, спомените, семейните и родовите предания...” (Радев 1998: 343). На следващите редове аз ще оповестя наличието на една вещ, за която собственикът й Афанасий Николаевич Сибов твърди, че е получил от Ботев като подарък.

*

В Задунаевка Ботев попада след като е учил известно време във Втора одеска гимназия, откъдето е изключен “за безуспешност”, както няма да пропуснат да напишат дори през 1895 г. съставителите на “Приложение к брошюре Тридцатилетие деятельности Одесскаго болгарскаго настоятелства”¹.

Причините за насочването на Ботев към учителстване в Задунаевка са не напълно ясни. Според неговия “сърдечен приятел и пръв биограф” (Бурмов 1976: 113) Киро Тулешков, с когото се запознават още в Одеса и остават верни на своята дружба за цял живот, Ботев решава да започне работа в някое бесарабско българско село, за да събере необходимите му за обучение в Новорусийския университет средства, след като е лишен от стипендията, предоставяна от Одеското българско настоятелство (Тулешков 1997: 148). За готовност у Ботев да учителства в някое от българските села в Бесарабия си спомня и друг негов съученик от Одеса - Георги Смилов (Ботев 1977: 286).

Възможностите Ботев да се запише за студент в Новорусийския университет, въпреки незавършено гимназиално образование, изяснява К. Поглубко, свързвайки ги - както настоява в спомените си К. Тулешков - със симпатиите, които храни към него тогавашният декан на историко-филологическия факултет проф. В. И. Григорович (Поглубко 1976: 45-47).

*

В началото на 60-те години на ХІХ в. практиката да се назначават за учители в бесарабските села отвъддунавски българи не е непозната. Тя е предизвикана, както ще уточни Иван С. Иванов, инспектор на бесарабските училища в края на 50-те години, от липсата на “способни наставници от средите на самите (бесарабски - б.м., Е.Н.) българи, които биха разбирали езика на колонистите и биха съчувствали на образователното дело” (Поглубко 1976: 54). Повече от двадесет отвъддунавски българи, предимно учили по-дълго или по-кратко в руски учебни заведения, работят като учители сред българите в Бесарабия до края на 60-те години на ХІХ в.

От Одеса Ботев се отправя за Кишинев, а оттам за Комрат, който от 1833 г. е център на Горно-Буджакски окръг, а след Кримската война става седалище на Попечителството на бесарабските български колонии. Според спомените и на К. Тулешков, и на Васил Лучков, учител по това време в с. Голица, Ботев е назначен в Задунаевка по ходатайството на Ив. С. Иванов.

По време на учителстването на Ботев селото има ок. 1000 жители, обитаващи 121 каменни къщи, покрити главно с камъш и слама и разположени на три успоредни улици, свързани помежду си с пресечки. Освен със зърнодобив и лозарство, задунаевци се занимават и със скотовъдство, предимно с овцевъдство. Селото вече притежава каменна църква и училищна сграда за 50 ученика, която се е съхранила и до днес (Поглубко, Апостолов 1976).

Според местния краевед Георги Апостолов в Задунаевка Ботев пристига “на 29 август 1866 г., в деня на религиозния празник на св. Йоан” (Радев 1998: 348) и остава в селото до първите дни на май 1867 г., когато - преследван от полицията, както твърди местното предание² - напуска нелегално селището, придружен от двама свои приятели - Иван Томанов (Фомич) Вакаренков и Николай Николаевич Сериоглу (Сериоглов).

В досегашните изследвания за по-нататъшните отношения на Ботев със задунаевци всъщност се споменават само имената на тези двама негови другари. Контактите с Иван Томанов Вакаренков са документирани не само в спомени, но и в полицейските дела, свързани с разследването на връзките му с неколцина руски революционери, насочени към него от Ботев в началото на 70-те години. Задунаевецът е дори арестуван и разпитван от полицията през януари 1870 г. (Поглубко 1976).

Според предание, записано от Г. Апостолов и цитирано и в книгата на К. Поглубко, и в статията на Ив. Радев, Вакаренков и Сериоглу са повикани от Ботев през пролетта на 1876 г., за да се включат в неговата чета, но по една или друга причина не успяват да пристигнат навреме³.

*

В спомените за престоя на Ботев в Задунаевка се споменават и имена на други негови познати, ученици и приятели, сред които и Афанасий Николаевич Сибов. За А. Н. Сибов се твърди ту, че е ученик на Ботев⁴, ту, че е учител по това време “в съседно село”, без уточнения в кое именно (Радев 1998: 350). В записката, която публикувам тук за пръв път, се прави опит да се документира един жест на Ботев към Сибов, който свидетелства за трайно приятелство и внимание. Тя ми беше предоставена от одеския българин Виктор М. Терзи, наследник на нейния автор.

Ето и самият текст:

“Скъпи Витя!

Изпратеният ти чрез Вадим бастун е единствената вещ, която притежавам от дядо си (по майка) А. Н. Сибов. Освен че е семейна реликва, тази вещ сама по себе си е много ценна - тя е от черно дърво (Diospyrus ebenum.Това е по латински, а румънците го наричат abanos).

Освен това по непотвърдени по никакъв начин сведения на моята майка, той е подарък от Христо Ботев, който той е изпратил на своя ученик от Одеса за 30-я му рожден ден. Моят дядо е навършил 30 години на 18 януари 1874 г., което е четири и половина години преди раждането на моята майка. А аз самият никога не съм се сещал да питам дядо за това, макар че съм държал този бастун много пъти в ръцете си, като винаги съм му давал пари за църква, т. като той не получаваше никаква пенсия, докато живееше у нас в Измаил 14 години след смъртта на баба Мария (от 1926 до 1940 година).

Много те моля, ако можеш да откриеш неговите внуци по мъжка линия и да им предадеш тази вещ. Когато във Варна научат, че Лена и Коля Сибови, т.е. Събеви са внуци на ученика на Христо Ботев, мисля, че с това ти ще им направиш голяма услуга. А да се прави добро трябва, Витя, когато можеш, още повече на кръвни роднини. В краен случай, след като изчерпиш всички възможности, можеш да постъпиш по свое усмотрение.

17.ІХ.91 г.

чичо Петя”

На следващата страница на това кратко писмо авторът е направил извадка от “История городов и сел Украинской ССР. Одесская область”, издадена от Института по история към АН УССР в Киев през 1978, с уточнение “с. 204 - за Христо Ботев”:

“Вечер и в празничните дни Христо Ботев обучавал на грамота и възрастните. По-късно неговият ученик А. Н. Сибов станал селски учител, а селяните И. Ф. Вакаренков и И. З. Златев - землемери.”

След това авторът на писмото продължава:

“Преписът е верен: внук на А. Н. Сибов /подпис/ (П. Д. Недов)

гр. Измаил,
14. ІХ. 1991 г.”

Въпросният абаносов бастун беше подарен в Деня на народните будители - 1 ноември 2002 г., на Всеукраинския център на българската култура в Одеса. Дали тази вещ действително е била изпратена като подарък на Афанасий Сибов от Ботев през януари 1874 г. е, разбира се, невъзможно да се докаже.

*

И още две малки допълнения.

Предлаганото тук писмо уточнява и датата на раждане на Афанасий Николаевич Сибов - 18 януари 1844 г. В записката на Г. Апостолов, цитирана от Ив. Радев, е посочена 1847 като негова рождена година.

Освен това при едно мое пътуване до Задунаевка се запознах с местния краевед Николай В. Малев, който ми предостави своята брошура “Родословие на семейство Малеви-Ташеви”. В нея той пише: “А ето още един интересен факт от живота вече на моя прадядо по майчина линия - Николай Петрович Ташев. Той бил даден да живее в къщата на своята леля Мария, жена на Дучев Димо. Те имали дъщеря Елена, за чиято любов си съперничили Христо Ботев и Терзи Сава. Елена обичала повече Хр. Ботев, но тъй като той заминал за България, тя се омъжила за Терзи Сава - прадядото на сегашния председател на колхоза Василий Николаевич Вакаренков по линия на майка му Мария Алексеевна Терзи. Най-добър приятел на Христо Ботев бил Иван Фомич Вакаренков - прадядо на В. Н. Вакаренков (Малев 1999: 25-26).

Споменът за Ботев живее в Задунаевка вече 140 години. Намиращо се на стотици километри от България, в селото и днес има много места, в които тази памет се пази - това са училищната сграда, в която Ботев е работил и която е в процес на реконструкция и превръщане в музеен комплекс, внушителният паметник на Ботев недалеч от нея, бюстът на Ботев и музейната сбирка за Ботев в съвременното училище, и накрая - кладенчето, на което Ботев е пял на Елена Дучева песента “Снощи отидох на кладенче”⁵.

А на паметника на загиналите през 1917-1918 г. българи от с. Задунаевка, който е издигнат през 1966 г., е написано:

Тоз, който падне
в боя, той не умира,
него сичките желеят
и певни му песни
пеят, нек името ви
да живее во всенародната любов.
Подвиг ви мощен
нек се помни в народо ви во век веков.”

Автор на този текст, помнещ и интерпретиращ Ботевата балада, е Николай В. Малев.

БЕЛЕЖКИ

1. “Петков Христофор (той е Ботев). В 1863 г. приет във 2-ра Одеска гимназия, в 1865 г. изключен за безуспешност. Убит през 1876 г.” (Приложение 1895: 47). [обратно]

2. Вж. Радев (1998: 360). К. Поглубко подхвърля на съмнение версията за полицейско преследване. Той установява, че “полицейските архиви и фондовете на Попечителния комитет не съдържат никакви подобни сведения. Едва ли разпореждане за арест, още повече на чужд поданик, не би намерило някакво отражение.” Според автора причината за напускането на Задунаевка от Ботев са вестите за бедственото положение на близките му в Калофер (Поглубко 1976: 67, 71). [обратно]

3. Че интересът на Ботев към съдбата на българите в Бесарабия го съпътства по време на емиграцията му, свидетелства неговата публицистика, включваща редица дописки и коментари за ставащото с българите в земите, предоставени след Кримската война на Румъния. [обратно]

4. Вж. Поглубко (1976: 64). Позовава се на спомени на задунаевеца Г. П. Бянов. [обратно]

5. Текстът на тази творба, както и уточнение, че става въпрос не за стихотворение на Ботев, а за народна песен, може да се види у Радев (1998: 352-355). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Ботев 1977: Ботев в спомените на съвременниците си. Събрал и изсл. С. Каракостов. Т. І. София, 1977.

Бурмов1976: Бурмов, А. Избрани произведения. Т. ІІІ. София, 1976.

Малев 1999: Малев, В. Н. Родословная семьи Малевых-Ташевых. Белгород-Днестровски, 1999.

Поглубко 1976: Поглубко, К. Христо Ботев и Россия. Кишинев, 1976.

Поглубко, Апостолов 1976: Поглубко, К., Апостолов, Г. Христо Ботев в Задунаевке. // Ленинская искра, 01.06.1976.

Приложение 1895: Приложение к брошюре Тридцатилетие деятельности Одесскаго болгарскаго настоятелства (1854-1884 г.) и к материалам для истории освобождения Болгарии. Одесса, 1895.

Радев 1998: Радев, Ив. Ботевото творчество. В. Търново, 1998.

Тулешков 1997: Тулешков, К. Моето чиракуване в живота. Съст. Ел. Налбантова. В. Търново, 1997.

© Елена Налбантова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.02.2005, № 2 (63)