МАЙКА МИ

Така и отпътува - без дума да продума,
без тя да ме целуне, без аз да я целуна.

Дори бележка вкъщи не ми остави: "Жоро,
аз няма да се връщам. Вечеряй сам. До скоро."

На тънката си сметка изтеглила чертата
и в юли по жилетка отворила вратата.

И как сама е слязла по тия тъмни стълби
без капчица желязо в душата и в кръвта й,

и как е полетяла над къщи и шосета
без дъх и в слънце цяла - да хване самолета

в една посока само - и все по-нависоко,
без да успея "мамо!" насън и да изохкам,

и горе с чужденците наздравица да вдигне
за свойта смърт честита след мъките родилни -

за мене е загадка. И колкото да бия
с глава стената гладка - ни дявол, ни светия;

ни кос да ми подсвирне - тъй сякаш тя е тука
и както вън простирам, отнякъде свирука;
нито светулка прага да прелети и лумне
като ключалка в мрака, издигнат помежду ни...

О, само ако можех - дори да ослепея,
дори върхът на ножа да светне вместо нея -

в ключалката да впия око, докато още
оттатък някой пита за нас и пали нощем!..

И в просеката златна да видя как се спуска
с конопена забрадка и с младенец на скута

тя право срещу мене, как миг преди да падне
под свода на колене - като гергьовско агне

на прага го полага, развива и повива -
без прага да досяга, без него да помилва.

1999