КЕРАЦИНКАТА

Разказ за любовта в един пирейски квартал с много борове и мотористи

Георги Календеров

web

Още първия ден, когато дойдох в Керацини, я видях. Ако някога преди бях чувал името на този пирейски квартал, сигурно точно така щях да си представям неговите обитателки: с огромни кръгове под очите, с приведена напред под 45 градуса глава, с розови гумени ботуши през лятото и черен минижуп през зимата. Редките, но твърди мустачки също щяха да бъдат задължителен атрибут на представителната керацинка. За радост или за нещастие никога не бях и чувал Керацини, а още по-малко бях предполагал, че един ден там ще срещна любовта.

Това е сравнително малко кварталче, което едва би побрало жителите на Кърджали, Разград и сливенското село Кермен, ако решаха да го заселят. Има си хубави пенсионерски кръчми, сравнително стръмни улици, алеи с много борове, както и мотоциклетисти, каращи на една гума.

Има и улични телефони, от които българите се обаждат на своите близки по родните места. Това правех и аз в този ден, в който с мен се запозна тя - създание, гледащо на света сякаш го вижда за първи път, очевидно расло в мазе под добродушните грижи на майка си.

Тя стоеше на половин метър от мен и ме фиксираше със своите огромни кафяви кръгове. Бе нормално гърбава и се вместваше добре в моята представа за средната керацинка. Заради стойката й с ръце на кръста предположих, че е решила да ме удари веднъж с дъска, която ще откърти от най-близката пейка. По-късно разбрах, че съм се лъгал. Мислела ми е нещо по-друго.

Приключих разговора си надве-натри и побързах да се спасявам, защото прецених, че младостта ми е все още твърде скъпа, а евентуалните счупени при схватката крайници биха ми били по-полезни здрави. Керацинката обаче се затътри след мен, като участник в някое рали за ретро автомобили. Ускорих ход - тя превключи скорост. Разбързах се още - керацинката скъси разстоянието.

Тогава се реших на безразсъдната постъпка да спра рязко и да се срещна със страха очи в очи. Всъщност тази проява не бе съвсем безумна, като се има предвид, че ако не узная какво ме чака, страхът ще дойде с мен в съня ми и, подобно на трохи върху чаршафа, ще ме смущава до сутринта.

- Какво искаш? - попитах на английски.

И тя ми отговори, но на родния си език, при това сдъвкан и изплют като от човек, неособено обигран в говоренето.

- I am Georgi. What do you want? - повторих.

Керацинката се напрегна силно, завъртя очи насам и натам и изрече:

- I like you.

Странно. Бях чувал, че гъркините ходели по северните части на страната да си общуват с албанци, както Хилендарският монах навремето е обикалял горите за срещи с животни, но тук в Керацини на мен, българина, да ми се случи нещо подобно, не съм допускал! Огледах се предпазливо, дали думите й не са адресирани към някой друг, стоящ примерно зад мене, пък и да се уверя, че не ме гледа някой. Никой! Освен двете големи черни очи с двата големи кафяви кръга на керацинката! Всички те се завъртяха насам и натам, след което последва нещо, наподобяващо въпрос:

- I like you, yes?

- Не, не, не! - отговорих на български с пълната увереност, че тя ще го разбере като "Да, да, да!". Ние с гърците впрочем никога не сме се разбирали добре.

Тя светна от щастие.

В този момент осъзнах, че няма да ме бие.

- Ена фили? - попита веднага след това керацинката, сочейки с пръст бузата си. Под половинсантиметровите квадратни нокти се виждаше кал, достатъчна за измазването на малка родопска къща.

- Трехо поли! - казах и пак се разбързах. Глаголът "трехо" означава "бързам, трепя се", но аз повече го свързвах с любимия си актьор Дани Трехо, прочул се като Хвърляча на ножове от "Десперадо". Тя се изпречи пред мен, задминавайки ме пъргаво и изфъфли (три пъти):

- Ена фили, ена фили, ена фили!!!

Огледах се отново, след което бързо я целунах по бузата и почти се затичах по алеята сред керацинските борове. Но тя ме изпревари и каза:

- Love, love, love!

Кой знае защо, тогава това не ми напомни за припева на "Бийтълс". Заобиколих я, колкото и да ми беше мъчно.

- Йорго, Йорго, Йорго! - викна след мен.

- Кажи! - изговорих на чист български с ударение върху "а".

- Love, love, love! Сти туалета! - настоя. Малко ми е неудобно да го преведа. Тя искаше любов в тоалетната. А ако ме питате какво означава гръцката дума "кенефи", няма да ви отговоря. Възпитанието не ми го позволява.

- Окей, аврио! - бях по-твърд от керацински гранит. И точно толкова умен, щом мислех, че ще се отърва лесно.

Като се каже "утре", значи "утре". Или "никога".

- Симера, симера, симера! - почти изпищя керацинката. Гърците били имали такъв лаф: "Мъж го искам, сега го искам". Е, малко по-другояче звучал. Не е ясно ние от тях ли сме го научили, или те от нас. Но тъй или иначе в някои отношения си приличаме доста.

- Аврио, аврио, аврио... - знаех си репликата.

- Аврио? Сти туалета? - не вярваше жената.

- Не, не! Сти туалета! Аврио! - и вече наистина порех въздуха като един Емерсон Фитипалди на метри от финала, тоест смъртта, далеч, далеч от уличния телефон...

Стигнах своята керацинска квартира, заключих се два пъти и се метнах на прибрания от някой керацински боклук матрак, турен направо на пода. И се замислих за любовта. Но понеже миналата вечер бях замезвал в "леглото" си, мислите се въртяха все около проклетите трохи. Опитах се да забравя. И почти успях.

Преброих трима различни мотоциклетисти, които минаха на една гума под прозореца ми. Какво ли ги бе подплашило така?

Залезът или някакъв лек вятър откъм пристанището разклати върховете на боровете вместо отговор. Керацини знаеше за себе си повече, отколкото аз бих могъл да науча, дори и десет живота да прекарах в тази квартира с прозорец към алеята и с тоалетна, лишена от всякаква любов.

© Георги Календеров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.09.2003, № 9 (46)