ЗА ВЪЗМОЖНИТЕ РЕАЛНОСТИ: "СБИРЩАЙН"

Албена Вачева

web

Извадката е от последния роман на Умберто Еко “Баудолино”, в който “измислиците се превръщат в история”¹. Художественият прочит на Еко е представителен за особения афинитет, който формира постмодерната провокация към езика и артефактите на историческите наративи.

Животът на всекидневието, на днешното, изискващо участие ежедневие, е нещо различно, но също е част от ангажираността на интелектуалното постмодерно внимание. И това ежедневие на живота също поражда “измислици” или “бездарни истории на живите хора” с потенциал да се превърнат в история. Ако не в архивирано академично знание, то в постмодерен естетически трип (с култура, но без култ, според Лиотар) през тези истории, в обект на естетическа наслада от интересното разказване и, добавено с не малка доза убеденост, в теоретично търсене и художествено откриване. За такива частни истории, по-точно за измислиците на/за всекидневието, става дума в текста на Йордан Ефтимов “Сбирщайн”, публикуван в електронното списание Литернет през месец май 2003 година.

Играта с множествата

Началото на текста “Сбирщайн” предполага употребата на един повече клиширан и по-малко изследван теоретично-спекулативен конструкт, според който постмодернизмът е преходен тип изкуство, с изострен интерес към художественото минало на човечеството, като “пост” се разглежда като символ на освобождаването от догмите на модерното изкуство². През подобна еволюционистка призма прочитът обаче ще бъде едностранчив. Не само защото модерното изкуство има редица естетически, идейни и стилови измерения, а така също защото естетическата концепция на авангарда предполага осъзната и насочена деконструкция на съществуващата традиция в непрекъснатото търсене на новото. Синтезът (и дори еклектиката), на които постмодернизмът настоява, акцентират на временното съществуване на множество съобщения на едно място по едно и също време, което, разбира се, е значително улеснено от множеството нови технически средства на комуникация. Съобщения, които са съществували и преди това, но са били представителни маркери за различните кодове в плана на културната реализация. По тази причина постмодерният текст не разрушава, а синтезира всички онези елементи, които модерността вече е фрагментирала и сепарирала в различни кодове, като по този начин припознава тяхната равноценност и разглежда културата в онова нейно единство, в което тя практически ежедневно живее. Казано иначе, постмодернизмът е деконструкция от втори вид - не целенасочено разрушаване на традиционните ценностни ориентири за сметка на други (както би се случило, според тезата за освобождаване от догмите), а създаване на напрежение чрез формиране на поле за проверка на тяхната устойчивост в плана на множествената комуникация. Това, което превръща постмодернизма в изкуство, е освобождаването не от догмите, а от утопиите на модерността, които по един или друг начин рефлектират в произведенията на самото изкуство. За илюстрация може да се посочи съвременната музика, която познава и осъществява подобен синтез - TAF (Techno Acoustic Fusion) означава звуков синтез, осъществен с помощта на технически средства.

“Сбирщайн” предполага подобен прочит. Защото е сбирщайн.

Хиперреалността F2F е фасетъчна

F2F е част от текста. F2F означава face to face - лице в лице. Според един от речниците на компютърния жаргон, F2F се използва, за да се опише личното взаимодействие в реалния, истинския живот, чрез противопоставянето му на онзи контакт, който е опосредстван от цифрово или електронно средство.³ Иначе казано - без техниката и без технологията, които свързват, разделяйки. (Обратното също е вярно.)

Разгледан в подобен план, текстът “Сбирщайн” е кодово име, кондензирало в себе си постмодерния скептицизъм към обективността и абсолютната истина, защото “лице в лице” е израз за онова множество лични срещи, което провокира извода, че нищо в миналото, в собственото минало, не е било достатъчно за разбирането на днес. Щрихите на ежедневните срещи, наподобяващи тези в картина, отхвърлят идеята, че големият наратив за реалността би могъл да бъде репрезентативен за тази днешна реалност; културата, почиваща върху технологията на модерния социален ред и управление е достатъчно остаряла, за да поражда или да реактивира идентификационни модели днес. Или управленски решения, доколкото технологията на политическото участие също е част, и то не маловажна, от нейното публично конструиране и функциониране, от нейното рационално инструментализиране.

Въпросът за технологията е твърде интересен, тъй като чрез неговото изследване могат да се разберат механизмите на предаването на знания между хората в плана на културната комуникация. В конкретиката на случая, това би спомогнало разбирането на постмодерната ситуативност в “Сбирщайн”-текста, създавайки възможност културата в нейното ежедневно живеене да се схваща като текст от множество различни комуникативни съобщения, съ-съществуващи в динамика и напрежение.

“Основната характеристика на човека е - пишат Маршал и Ерик Маклуън, позовавайки се на Медауар - не чак толкова изобретяването на оръдия, колкото комуникацията на едно човешко същество с друго по въпроса за знанието как да се правят те.” И още: “Без намесата на художника човек просто се приспособява към своите технологии и става обслужващ механизъм. Той служи на идолите на рода, на пещерата и на площада”.⁴

Именно технологичен сблъсък изгражда дълбинната основа, казано обобщено, на текста на Йордан Ефтимов. Сблъсък, който текстът няма претенцията експлицитно да изразява, представя или оценява, а на базата на който успява да конструира реалност, чиято имплицитна фигуративност е рефлексия от нарушената последователност в трансмисията на културните кодове и социалните им реализации. Тази фигуративност се изразява чрез подреждане на епизодични случки, представляващи колаж от различните кодове на две ежедневия - едното репрезентативно на социален ред, който се оказва неадекватен на днешните реалности, и другото - фрагментарното събитийно случване, предположено и реализиращо временни правила и локални норми. Опитностите на майката и бащата, предшествани от наративен фрагмент, озаглавен “Соц” (друго време)⁵, не ползват практически настоящото ежедневие на срещите, а отразяват идентификационно спомняне за миналото⁶; превърнати са в маркери на променената културна технология за предаване на знанието и трансформациите, които е претърпял културния код на ежедневното живеене. По тази причина и моралният кодекс на отминалото време също не може да бъде определящ ценностен ориентир при разбирането на епизодичността в езиковото звучене на днешното време - текстът реферира с текстовете на реалността на сложна и противоречива в ценностно отношение плоскост. Казано по друг начин, липсва стремеж да се валидизират или въвеждат морални и оценъчни норми за разбирането на тези текстове, посланията на които съ-съществуват в хармонията на езика и отразяват неговия потенциал. Епизодните случки и фрагментарните им наративи в “Сбирщайн” са образи от/на ежедневното, които нямат претенцията да оценяват и/или изразяват символиката на социалното (и оттам - липсата на морална императивност), а посредством тях се предоставя възможност за напълно отворен (от гледна точка на читателската опитност и отношение към текстовете на реалностите) прочит, провокиран чрез първоначалното усещане за обхождане. В това число и телесно. Това обхождане поставя и самия субект сред фрагментите на ежедневната случваемост, превръщайки дори собственото му участие във фрагмент в процеса на комуникацията, като по този начин го освобождава от необходимостта да търси причинно-следствената логика на връзките между текстовете, изграждащи характера на тази комуникация. Той става един от конструктите на хиперреалността, в която образите и знаците правят безсмислени опитите да се търси степента, до която действителността е свързана и определяща за изграждането на изображението (в текста) и какви са причините и зависимостите, довели до формирането на точно този вид изображение.

Множественият трип

Трип - от английската дума trip, в превод... Всъщност, първоначалният проблем възниква с превода. По-точно казано, става дума не толкова за проблем, колкото за ориентири, които биха могли да се приложат при четенето, на базата на речниковата статия. Според първото си значение (от английско-българския речник), trip означава “кратко пътешествие”, “обиколка”, “екскурзия”. Според второто - спъване, препъване. Третото гласи - “бърза лека походка, потичване”. Според четвъртото, разговорно, trip означава “халюцинации, причинени от взети опиати”. Последното от изброените липсва в някои речници.

Подобно на “соц” “трип” също предполага умножени инвенции. Трип е своеобразна метафора на отношението на текста “Сбирщайн” към текстовете в “Сбирщайн”. Чрез трипа се припознава, в естетически план, равноценността на отделните “случки”, разгледани по този начин като наративи на реалността, но се отказва поемането на морална отговорност, която би могла да бъде естествена последица от евентуалното участие в събитийността на реалността. Трипът (според първото и третото значение) позволява ежедневното да бъде видяно през призмата на демонстрираното толерантно отношение към различията, но, от друга страна, спомага да се избегне задълбоченото търсене на причините, довели до тяхното многообразие. Позицията на “разхождащ се” из града⁷ (според първото значение - обиколка) дава правото и отрежда на субекта дистанцираната роля на наблюдаващ, на свободно движещо се тяло. Текстът настоява на тази роля, защото тя предполага многообразие от възможности за демонстриране на отношение и игра с усещанията на сетивата на тялото - от ролята на “господар на симулацията” до тази на създател:

“...събитията се разиграха пред очите ми в толкова познат сюжет, че бих могъл и да превъртя на по-бързи обороти следващата сцена, защото филмът е познат на всички ни...”

“Най-реалистично е тези, за които ми разказа той, да са съвсем други хора. Но аз ги свързах.”

“Утре? Утре пичовете смятаха да правят митинг пред парламента.”

Постмодерно отношение към текстовете на реалността предполага и второто значение от превода на trip - “препъване” в ежедневната събитийност. Именно това “препъване” може да се вземе като подсказан от речника постмодерен ориентир, за по-пълното разбиране на също постмодерната роля на “разхождащ се”, по вече споменатата класификация на Бауман. В случая препъването е алиенационен симптом на дистанцията, с оглед на несподелената гледна точка на всеки един отделно взет наратив. Припознаването за ценни на всеки един от тях (в умножеността на звученето им) прави “Сбирщайн” ценностно неутрален. Пречупването на действителността в текста “Сбирщайн” е двойно - от една страна наративите на реалността привличат внимание (което може да бъде разчетено като по-особен субективен ангажимент към тях и оттук - като необходими и ценни за играта), а от друга - несподелянето на гледната им точка ги затваря в тяхната собствена субективно-събитийна достатъчност и ги превръща в пречка, в спънка. От това двойно пречупване се наслагва усещането за вътрешна интелектуална иронизирана игра на текста “Сбирщайн” с наративите на реалността, при която субектът не само че запазва своята единична самостоятелност, но чрез телесния му трип (създаващ единството) се създава усещането за нещо недоизказано, несподелено в текста. Интелектът на конструиращия среща в единен текст отделните наративи, за да остане чужд на съобщенията им, посредством подчертаване на тяхната пространствена и хронологична дистанцираност. Принудата от участие в реалността не успява да задължи с отговорност, като последица от това (евентуално) участие. Напротив, както вече стана дума, действията на субекта са фрагмент от общия комуникативен фон, езикова демонстрация на ego-потенцията. И парадоксалното е, че именно в това се състои неговата отговорност и участие - в полагането му като послание, като част от употребите на езика, деконструирайки системата му, в която, според Стенли Фиш⁸, се съдържат “философските, психологическите и моралните ценностни концепти”. Хиперреалността обаче, която “Сбирщайн” конструира посредством епизодичните наративи на реалността (конструирани според вътрешната си дискурсивна логика), показва преди всичко отношението на субекта към случваемостите, които самата действителност активира. “Пречка” в този случай може да бъде ключова дума за разбирането на това отношение-дистанция към технологията за предаване на културното знание, довела до неговото пълно отсъствие или знаково трансформиране в ежедневната събитийност. В случая субектът само обективира езика на отделните наративи, свързвайки ги посредством енергията на сетивното си движение през тях. Казаното създава възможност за множество препратки, които биха могли да се направят, от обвързването на наблюденията на Фиш (интерпретиращи езика съобразно модерните му употреби) с постмодерната деструктивна езикова игра, която “Сбирщайн” реализира, употребявайки многогласния език на наративите в общ текстови корпус. Подобна посока на разговора е наистина плодотворна, но използването на текста на Йордан Ефтимов като повод за провеждането му би изместил акцента встрани от целите на настоящия анализ.

Запазването на първоначално зададената посока на разсъждения предполага връщане към речниковите преводни ориентири, следващият от които е: trip (разг.) - халюцинирам под влиянието на наркотик. Коректността изисква да се уточни, че става дума предимно за речеви употреби в плана на младежката субкултура (където се среща и като bad trip) и означава: довеждане на съзнанието до състояние (наподобяващо пътуване в друга реалност), под влияние на опиати, в което собствената активност и идентичност не са обвързани с правилата на ежедневното съществуване и действието на социалните норми. Подобен прочит е илюстрация на съ-съществуването в плана на ежедневието на множество културни кодове (в това число и маргиналните), чрез чието успоредяване в едновременност, постмодерната култура ги припознава като равноценни части, като себе си⁹. От това припознаване, в конкретиката на настоящия анализ, се налага въпросът кое е реална реалност. И още - какво всъщност е реалност и какви са взаимоотношенията между социалните актори и групи. “Сапунен” тв сериал се смесва с мотиви от радиопредаване и заглавия от вестници и цялата тази медийно опосредствана действителност се сблъсква в една реалност с наративите на спомена, разказаното от други лица и F2F-реалността, за да се превърне по този начин “Сбирщайн” в подобие на халюцинаторна визия, изградена според законите на медийната образност. Конструира се хиперреалност, наподобяваща тази, в която, по думите на Бодрияр, играта на знаците, на образите и визията на масмедиите, замества всички останали видове реалности и ги превръща в ключови детерминанти за облика и функционирането на постмодерните общества”¹⁰.

Характерът на конструираната хиперреалност не позволява формирането на утопична визия за бъдещето. Дори напротив - трипът, който (съдейки по текста) е своеобразен символ на постмодерното движение на тялото (текст в комуникационните процеси, предполагащ и изискващ вербализация и на телесните желания), отхвърля всяка възможност за подражание на социалната действителност. Естетическата рефлексия към реалността се изразява в създаване на реалност.

Многообразие на езиците, с които говори ежедневието. Така накратко може да се определи “Сбирщайн”. Това са и езиците на “Сбирщайн” - умножените гласове и припознаването им като равноценни. Това е сбирщайн. И един въпрос е още “Сбирщайн” - какво, всъщност, е реалност.

БЕЛЕЖКИ

1. Еко, У. Баудолино. С: ИК “Бард”, 2003, с. 19. [обратно]

2. По този въпрос вж.: Манковская, Н. Эстетика постмодернизма. Санкт-Петербург: Алетейя, 2000, с. 159-160 и използваната библиография. [обратно]

3. Online Computing Dictionary (31.01.1997) <http://www.instantweb.com/foldoc/foldoc.cgi?F2F> (23. 05. 2003). [обратно]

4. Маклуън, М. и Е. Маклуън. Закони на медиите. С.: УИ “Св. Климент Охридски”, 1995, с. 97-98. [обратно]

5. В случая “соц” може да бъде възприето както като съкращение на “социализъм” - с препратка към официалната публична политическа идеология, така и като социален, доколкото частният живот не позволява просмукване на всички елементи на политизираната публичност. Подобно оразличаване може би не е съвсем коректно от гледна точка на социологията, но “Сбирщайн” конструира различия от подобен род. [обратно]

6. “Ако приемем, в съгласие с Хайдегер, че човешкото биване (Dasein), е фундаментално характеризирано чрез изначална обвързаност или ангажираност със света, която го поставя винаги отвъд самото него, устремено в екстатична проекция, тази пространственост, която инстинктивно си приписваме, е всъщност универсалният знак на принадлежността ни към нещата (к. м. - А. В.), с които светът ни среща”. - вж. Протохристова, К. Носталгиите на 20-ти век. // България днес. Бр. 14, 15-31.07.1999, (14. 07. 1999) <http://www.bulgaria.com/aba/izdanie/990715/6.html> (22.05.2003). [обратно]

7. Бауман, З. Живот във фрагменти. Есета за постмодерната нравственост. С.: Лик, 2000. [обратно]

8. Fish, S. Is There a Text in This Class? Cambridge: Harvard University Press, 1980. Цитирано по: Culler, J. Framing the Sing: Criticism and its Institutions. Oklahoma University Press, 1988, p. 36. Стенли Фиш е първият автор, който обвързва значенията на художествения текст с читателския опит. [обратно]

9. Интерес в това отношение представлява схващането на Курицин, който разглежда постмодернистичното съзнание като наркотично, характеризиращо се не с промени, а с “бавно, подробно, фактурно, пластично изчистване на материалността на света”. - Курицын, В.Великие мифы и скромные деконструкции. // Октябрь. 1996, № 8. Цитирано по: Манковская, Н. Цит. съч., с. 138. [обратно]

10. Baudrillard, J.Les Stratégies Fatales. Paris: Editions Galilée, 1983. Цитирано по: Culler, J. Ibid., p. 90. [обратно]

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.06.2003, № 6 (43)