КОСТ ОТ ГЛУХАРЧЕ

web | Поезия

Обядва слънцето. Развързва си колана.
Изпива виното - вратът му е червен.
Залива ме... И повече не мога да остана
спиртосан в стъкленицата на тоя ден.

Гърми отвън животът и се плиска.
И въпреки че подир миг една процесия ще мине,
аз стискам шапката в ръка и мисля,
че няма смърт - не може и да има.

Дори и да умра, аз пак ще се покажа
в окото на врабче и от дървото ще ви гледам.
Или с походката на някой бръмбар важно
ще прекосявам сутрин двора на съседа.

Ще бъда трънчето, настъпено случайно,
или щурец с прегракнал глас от влагата.
Но по-добре - къпината, която си играе
с опашката закъдрена на агнето.

Ще бъда мишката - с мишлетата ще тичам
до премаляване покрай стените на затвора.
Или глухарчето, което през една тръбичка
се вслушва в болките на цялата природа.

Или пък - думата, която върху камъка ме чака
(смъртта на думите не може да надвие...)
Аз чувам как расте костта на моето глухарче.
А някой ден дано да чуете и вие.

© Борис Христов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.10.2004
Борис Христов. Поезия. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Борис Христов. Вечерен тромпет. София, 1977.