Емилия Василева

web

Когато се връщам назад във времето, бележещо началото на моя професионален път, в съзнанието ми неизменно се възкресяват образите на мои незабравими колеги, съхранили се някак постоянно и ярко. И макар че сега с някои от тях се срещам в нов социален и професионален контекст, разбирам, че онези изначални и далечни представи за тяхната същност и обаяние са се съхранили като устойчива доминанта, която подхранва у мен едно неповторимо изживяване на радост, обич и преклонение, свързани с друг период от битието ни.

Такъв е образът на бившата ми и настояща колежка Мария Герджикова. Импулсивната, привлекателната, винаги спонтанна в своята щедрост да дарява целия си учителски талант на своите ученици. За тях 7. ЕСПУ, намиращо се в центъра на София, се приемаше като средище на интелектуалните и емоционално наситени пориви, на радостните преживявания, свързани с настоящето и бъдещето. Учениците я обожаваха заради умението й да претворява красотата, да разкрива вълнуващо силата на посланията, кодирани в художествената литература. Обичаха я заради неподражаемото умение да ги доближава до собствените си завладяващи усещания, да бъде едновременно непретенциозно естествена и извисена, „теглеща“ ги напред към измеренията на красивото и доброто в изкуството и човешките отношения. Тя беше учител и приятел. Респектираше и вълнуваше. Отваряше затворени врати, за да открие истинността и силата на художественото слово, да предпази от грешки и да приобщи към истинската стойност на познанието. Изгаряше от собственото си въодушевление, за да разшири естетическия и интелектуалния хоризонт и за да пробуди вдъхновението, за да приобщи към непреходните човешки ценности. И по-стигаше всичко това със завидна простота и себеотдаване. Не помня да се е оплакала от ученик, защото обичаше всички. Но не помня и ученик, който да не я е обичал – и нея, и „нейния“ предмет – литературата.

За един ден й се налагаше да бъде учител, актьор, заместник-родител, психотерапевт, просто приятел, съучастник в различни събития. И всичко това – съпроводено с много любов. А любовта ражда любов. Не зная дали някой е бил възнаграден с толкова много обич, както нея. Когато говореха за нея, нейните ученици я наричаха простичко Мария, но за тях тя беше и си остана голям авторитет.

Когато напускаше училището, имаше много тъжни и развълнувани лица, но в очите на всеки ученик блестеше мъничко ярко пламъче, запалено от нея. И може би точно това пламъче М. Герджикова грабна и съхрани дълбоко в сърцето си, за да остане вярна на вдъхновението си и на убеждението си, че всеки ученик и студент може да постигне непостижимото в собственото си себеразгръщане и самоусъвършенстване.

Мария, утре навършваш своята 60-годишнина. Вече си доцент, доктор на педагогическите науки, доказал се учен. Аз ще те запомня като учител еталон, пред който се прекланям и днес. Незабравима ще останеш и за своите ученици, на които отдаде и продължаваш да отдаваш толкова обич.

Честит юбилей, мила Мария. Бъди благословена!